Две горещи вечери в Париж с Фил Колинс
18-19.06.2017 г., зала „AccorHotels Arena”, Париж
Репортаж на Жорж Радушев, юрист по образование и меломан по призвание, автор и водещ на специализираното предаване „Арт FM“ по радио FM+ в периода 1993-94 г.
Когато в средата на октомври 2016 година, Phil Collins обяви своето завръщане на сцената след 12 годишно отсъствие (ако не броим серията концерти, с които през 2010 година беше представен албума Going Back с кавъри на любимите „Мотаун” хитове на музиканта) стана ясно, че 2017 година ще бъде доста специална. Напрежението се покачи още повече по време на пресконференцията на Фил в една от залите на Royal Albert Hall, Лондон, по време на която беше съобщено, че турнето „Not Dead Yet” (озаглавено по едноименната автобиография на Колинс) ще включва само 5 дати в изключително престижната, но също така и малка като капацитет „Royal Albert Hall”, 2 дати в „Lanxess Arena”, Кьолн и 2 дати в „Bercy” (сега позната като AccorHotels Arena), Париж. Малко по-късно бяха добавени още по три дати в залите в Кьолн и Париж, както и още две участия на Фил Колинс на Острова – откриващ турнето концерт в „Echo Arena”, Ливърпул и хедлайнерско участие в „British Summer Festival” – Hyde Park, Лондон. Затова не беше никаква изненада, че билетите за всички дати бяха изкупени в рамките на 5 до 10 минути от момента на пускането им в продажба. Изборът ми да „кандидатствам” за билети за първоначално обявените две парижки дати не е никак случаен. Зала „Bercy” има изключително важна роля в музикалната кариера на Фил Колинс. През 1987 година, Genesis изнасят един от най-незабравимите си концерти именно в тази зала, самият Фил Колинс избира „Bercy” за място в което са заснети два официални негови концертни филма издадени на DVD – „Live And Loose In Paris” от турнето през 1997 г. и „Finally… The First Farewell Tour” от 2004 г. Въобще, французите обичат Genesis и Phil Collins и доказателствата са налице.
С наближаване на датите започнаха да излизат и подробности около предстоящото турне. Здравословните проблеми на Фил Колинс през последните 10-15 години са известни на неговите почитатели. Всичко започна с проблеми в едното ухо, премина през операция на гърба, която практически парализира едната половина на тялото на музиканта и го направи почти неспособен да свири на любимите си барабани, за да се стигне до силна депресия и алкохолизъм вследствие проблеми в личния живот. Очевидно всичко това е в миналото, а Фил призна съвсем откровено, че една от целите на това турне е да покаже на най-малките си деца, че баща им все още е музикант от световна класа. С което и започнаха изненадите! На мястото на великолепния Chester Thompson, който стои зад барабаните като верен страж по време на всяко турне на Genesis и Phil Collins от 1978 година насам, Фил обяви името на своя 16 годишен син Nicholas Collins. Изисква се доста голяма доза смелост, за да хвърлиш собствения си невръстен син в дълбоката вода, като се има предвид, че все пак барабаните са основния инструмент на Фил Колинс и композициите са изградени върху тази основа. Групата се допълва от добре познатите членове на Phil Collins Band – вездесъщия китарист и по подобие на Chester Thompson често наричан „петият член на Genesis” Daryl Stuermer, атрактивния басист Leland Sklar, Brad Cole – клавишни, Luis Conte – перкусии, Ronnie Caryl – ритъм и акустична китара. Прекрасната духова секция в лицето на тромпетистите Harry Kim и Dan Fornero, саксофонистът George Shelby и Luis Bonilla на тромбон, допълвани от познатото трио беквокалисти – Amy Keys, Lamont van Hook и Bridgette Bryant. Това прави общо 14 музиканти на сцената, които действително знаят какво да сторят, за да компенсират очевидните физически проблеми на Фил Колинс, които превърнаха в невъзможна мисия познатото от години негово атрактивно поведение на сцената от първата до последната минута.
Както може би става ясно, някак успях да се преборя за билети в първите две минути от пускането им в продажба, което ми позволи да посетя първите две парижки дати от турнето на 18 и 19 юни. Съвсем очаквано сетлистът на турнето е фиксиран и не се очакват каквито и да е било промени в него с изключение на отпадналата след първите два концерта в Лондон кавър версия на песента „If You Love (Really Love Me)” на Vera Lynn. Затова и този репортаж е общ за двата концерта, като по-долу ще уточня и единствената разлика между тях.
Подгряването на публиката в залата стартира с редуване на фотоси от различни етапи от живота на Фил Колинс, прожектирани върху завесата спусната пред сцената и вървящи на фона на най-любимите „мотаун” хитове от детството на музиканта. Когато лампите в залата угаснаха пет минути след обявеното начало, всички погледи бяха насочени към сноп от светлина съпровождаща трудно пристъпящ на сцената с помощта на бастун човек, който с облекчение седна на поставен стол в средата и под бурните овации на публиката обяви, че с това се изчерпват познатите от други турнета негови опити за танци, като през останалото време до края на вечерта ще му се наложи да седи на едно място. Началото беше поставено с Against All Odds (Take a Look at Me Now), като цялата композиция беше изпята от Колинс на столчето пред спуснатата завеса в полумрак. Влизането на барабаните във втория куплет предизвика първи истински взрив в залата, защото визуално наподобяваше „танц на сенките” с насочване на сноп светлина в гърба на все още стоящия зад завесата Ник Колинс, което предизвика удължена проекция на силует зад барабани върху спуснатата завеса. Много ефектно начало, което спокойно може да остави човек в заблуда, че всъщност Фил е зад барабаните. В самия край на композицията завесата беше вдигната и без никаква пауза групата влезе в един от най-големите хитове на музиканта Another Day in Paradise. В този момент реално си дадох сметка колко мащабна е тази продукция. Сцената е проектирана в полукръг на две нива върху които са разположени всички 14 членове на групата на Фил Колинс, зад тях има изградена висока екранна стена, а пък над нея е поставен огромен висящ екран. One More Night успокои малко наелектризираната атмосфера, а Фил не пропусна да демонстрира доброто си чувство за хумор по време на представянето на следващата Wake Up Call, като попита дали някой си спомня за последния му албум Testify и след одобрителните възгласи обяви, че очевидно всичките петдесетина души, които са купили този албум са в залата. Първият истински подарък за най-ревностните почитатели на Колинс настъпи с изпълнението на Follow You Follow Me. Това е един от първите комерсиални успеха на Genesis, композиция родена през 1978 година след като Фил, Тони и Майк осъзнават, че по време на техните концерти почти не забелязват женско присъствие в публиката. Днес, почти 40 години по-късно, „Bercy” посрещна и изпрати Follow You Follow Me по подобаващ начин, а Фил се беше погрижил да включи носталгични кадри от концерти на групата през всичките и периоди на развитие, като се започне от първата генерация с Питър Гейбриъл и Стив Хакет и се завърши с комерсиалните успехи през 80-те и 90-те години на миналия век. Много красив момент беше финалът на изпълнението, който съвпадна абсолютно точно с прожектирания поклон в края на концерт на истинския Genesis, както и интересната духова интерпретация на клавирното соло на Тони Бенкс в средата на песента. Can’t Turn Back the Years и I Missed Again отново върнаха спокойствието в залата, за да настъпи и първата кулминация на вечерта с изпълнението на безсмъртната Hang in Long Enough, последвана от емоционално представяне на музикантите от страна на Фил Колинс. Баладата Separate Lives всъщност е кавър версия по песента на Stephen Bishop, която Фил изпълни в дует с Amy Keys на фона на ефектно пресъздадена визуализация на звездно небе на сцената. Only You Know and I Know затвори първата част преди Фил да обяви антракт от 20 минути за пишкане, тъй като „аз трябва да се изпишкам, групата трябва да се изпишка, вие трябва да се изпишкате и въобще всички трябва да пишкат”. По време на антракта на отново спуснатата завеса бяха прожектирани интересни ретро реклами, включващи заглавията на различни песни от репертоара на Фил Колинс.
Началото на втората част наелектризира атмосферата в залата с барабанен дует между Ник Колинс и Луис Конте на перкусии. Определено Ник има огромен потенциал и демонстрира завидно самочувствие зад барабаните за своите 16 години. Разбира се, все още е далеч от топ нивото на баща си, но времето е пред него и това представяне определено отговаря на въпроса дали основната цел на Фил е да промотира своя син. Защото ако беше така и Ник не притежаваше нужните качества, спокойно в групата можеше да бъде включен Честър Томпсън, като основен барабанист и Ник Колинс, като допълнителен. Нищо подобно! На сцената по време на „Not Dead Yet” има само един основен барабанист, макар и изключително вещо подпомаган от перкусиониста Луис Конте. Потвърждение на казаното от мен настъпи с невероятното изпълнение на I Don’t Care Anymore, залепена за солото на барабани и изпълнена само от основната група без духовата секция и бек вокалите. Изключителна мощ на ритъм секцията беше демонстрирана по време на това изпълнение, а Фил буквално дублира студийните вокали. Което ме подсеща да спомена, че извън физическите проблеми (които не позволяват на Фил Колинс да свири на барабани) не съществуват никакви проблеми от вокално естество и определено гласът му не е загубил нищо от своите качества. Следващата балада също беше изпълнена в дует, но този път между Фил и Ник Колинс, който замени барабаните с пиано. Баща и син върнаха спомените за You Know What I Mean от първия самостоятелен албум на Фил, която както беше обявено е единствената песен от репертоара на Фил, разпознавана от Ник допреди няколко години. Сякаш, за да подчертае силната част посветена на Ник Колинс, сетлистът продължи с класиката In the Air Tonight, която възнагради Ник с бурни аплодисменти от залата. Вече в пълен състава на сцената финалният ролъркостър стартира с любимата кавър версия на покойната принцеса Даяна You Can’t Hurry Love. Стартира с грешно подаден ритъм от страна на младия Колинс и въпреки опитите на останалите да влязат в час, това така и не се случи до края на изпълнението. На следващата вечер обаче всичко беше наред и Джуниър се справи великолепно! Тук е мястото да подчертая, че за пореден път се убеждавам в отдавна известен факт. Няма по-съвършен звук (независимо на открито или на закрито) по време на концерт от този свързан с музикант от Genesis. На живо съм имал щастието да гледам групата в най-силния и период през 1992 година, също така два пъти съм гледал Питър Гейбриъл, два пъти Стив Хакет, както и Майк и Механиците. Всеки един от тези концерти докосва съвършенството от гледна точка на качество на звука. Единствено конкурентни в това отношение могат да бъдат само Роджър Уотърс и донякъде Дейв Гилмор, а аз съм гледал много концерти в живота си и мога да забележа разликата, повярвайте. Феноменален звук и двете вечери в „Bercy”! You Can’t Hurry Love преля в Dance Into the Light, за да продължи градацията на настроението в залата и на сцената с втората композиция на Genesis в сетлиста, а именно Invisible Touch. Финалът беше оставен за закачливата Easy Lover по време на която на сцената и в публиката ври и кипи, за да кулминира в неостаряващата Sussudio. Бисът е един и той не може да бъде по-различен от всеки друг бис по време на концерт на Фил Колинс след 1985 г. Разбира се, става дума за Take Me Home, която в края на всеки концерт превръща залата или стадиона в море от пеещи и танцуващи хора…
Фил Колинс е отново сред нас, неговите почитатели. Сам по себе си този факт е достатъчен дори без да се споменава мястото на музиканта в съвременната рок музика, за което е напълно достатъчно да се погледне обективната статистика. Лично аз съм изключително доволен от видяното и чутото по време на тези два концерта в Париж и съм убеден, че завръщането на големия Фил Колинс е за добро!
