Предлагаме ви ревюто на юбилейния концерт на ФСБ в зала Арена Армеец от Жорж Радушев – юрист по образование и меломан по призвание.

40 години ФСБ

„Арена Армеец”,

София, 07.10.2017 г.

Студена, дъждовна и мрачна беше вечерта на 07.10.2017 г. в София. Първите признаци на зимата сякаш щипеха натрапчиво сетивата, а знаете, че в подобни моменти очите губят свойта сила да виждат зримите неща. В такава вечер човек е добре да остане на топло вкъщи или пък да се качи на машината на времето, за да посети онази уютна зимна къща, която пазим в спомените си от младежките години. И тъй като става дума за машина на времето, спомени и зимна къщи, добре е веднага да споделим, че тази вечер столичната „Арена Армеец” се превърна в съвсем истинска зимна къща за над 10 000 премръзнали телом, но горящи духом последователи на стойностната рок музика…

Когато влязох в залата малко след 18.00 часа, бях приятно изненадан от звучащия като музикален фон предпоследен студиен албум на Steven Wilson. Имаше нещо знаменателно във факта, че предстоеше юбилеен концерт на първата група, която някога съм гледал на живо, а в ролята на „подгряващ” изпълнител влезе едно от най-актуалните (да не кажа и най-актуалното) име в съвременния прогресив рок. А общото между ФСБ и Steven Wilson се корени в думата „иновативни”. Такива бяха и останаха ФСБ, такъв беше и остана Steven Wilson. И за да завърша този паралел е редно да спомена, че по подобие на Румен Бояджиев, Косьо Цеков, Сашо Бахаров и Иван Лечев, Steven Wilson също започва своя музикален път зад пулта, за да се пренесе постепенно отпред на мястото на изпълнителя. Не са много подобни трансформации от страната на звукозаписа към страната на изпълнителя, но по правило резултатите са положителни, справка, Alan Parsons…

Сцената за юбилейния концерт на ФСБ беше решена стилно и с редица подсказки и намигвания към феновете. Нека започнем с постамента в средата на сцената, върху който бяха поставени кийбордовете на Румен и Косьо. Мястото на Иван беше определено „на първия етаж”, точно под тях. По този начин между тримата се образуваше триъгълник, а феновете на ФСБ знаят каква е ролята на триъгълника в творчеството на формацията. В един момент от шоуто този триъгълник се превърна в правоъгълник с включването на Сашо Бахаров, който зае своето обичайно място вляво до Иван Лечев. На отделни постаменти, отново на „втория етаж”, но встрани от Косьо и Румен, беше разположена ударната секция съставена от техните „наследниците”. От двете страни на Иван пък бяха разположени двамата спомагателни китариста. Светлинните ефекти бяха в разумни граници, но с достатъчна честота и интензитет, за да потвърдят иновативното място на идеята (защото тук имаме работа с нещо повече от група) ФСБ в българската рок музика. Не бих казал, че двата спомагателни екрана имаха място от двете страни на сцената и мога да отбележа тяхното присъствие като един от наистина малкото минуси на продукцията. От моя гледна точка и място (облегнат с приятели от музикалните среди на оградата разделяща fan pit-а от останалите правостоящи) в залата, звукът беше повече от добър. Още в самото начало го сравних с този от миналогодишния концерт на ТоТо в същата зала – не особено високи нива, малко по-умерени ниски и изнесени на преден план вокали. Може би за някои рок фенове това е недостатъчно от гледна точка на възприятието, но аз харесвам подобен звуков баланс, който позволява мисленото разделяне и следене на всеки инструмент и глас поотделно.

Както стана ясно в началото, ФСБ е първата група, която съм гледал на живо по време на самостоятелен концерт. Това се случи преди точно 35 години в зала „Универсиада”. Минавайки на път за „Арена Армеец” покрай „Универсиада”, отново си спомних за култовите концерти на ФСБ през 80-те в претъпканата, малка, задушна и пълна с милиционерски палки зала. Това бяха събития, които осмисляха годината. Събития за които говорехме със седмици. Пускането на първия лазер през 1987 година по време на един от концертите на ФСБ, доведе до комични ситуации в залата. Докато едни зяпахме с изплезен език и не можехме да повярваме, че мечовете на Дарт Вейдър и Люк Скайуокър са в залата, други се навеждаха в опит да избегнат преминаващия през тялото им лазерен лъч, сакън да не ги разсече на две. От онзи първи концерт през 1982 година обаче, аз сякаш най-добре си спомням високата фигура на Сашо Бахаров надвесен над мен – шестокласник, имал неблагоразумието да си купи билет на първия ред, вляво, точно до боксовете и именно под мястото на басиста. Бях изключително впечатлен от играта с пръсти по грифа, която Сашо демонстрираше на живо. Затова и тази вечер, 35 години по-късно, с най-голямо нетърпение очаквах именно неговата поява на сцената. Говорихме си точно преди началото, че може би Бахара (както навремето му казвахме) ще забие едно-две парчета с групата и толкоз. Все пак този човек не се занимава професионално с музика от години. Лично аз бях нетърпелив да разбера дали е възможно да чуя как Сашо ще изпее поне един куплет от „Пак ще се прегърнем” или участието му ще мине в графата „специален гост”.

Не знам за останалите 10 000, но лично за мен по време на този юбилеен концерт на ФСБ на сцената не бяха трима, а четирима пълноправни еф-ес-бе-та и Сашо не просто се справи, ами направо изнесе един от най-добрите концерти в живота си. Сигурно отново на него ще трябва да благодаря за включването в сетлиста на голяма част от ранните прогресарски композиции на ФСБ. Като стана дума за сетлист, този път Румен, Косьо и Иван се бяха постарали в действителност да изградят програма, която да задоволи и най-претенциозните почитатели на групата. Шапка им свалям за идеята да инкорпорират с междинен бридж „Епизод от романтичен филм” и „Зимна къща”, ефект, който осмисля цял концерт за отявлено прогресарско сърце като моето. Като добавя към тях и приказната „Гара разделна”, наистина нямам от какво да се оплача. Е, липсваше ми „В средата”, която считам за еталон на българския прогресив рок, но съм доволен и на останалото. Освен феноменалното изпълнение на „Пак ще се прегърнем”, с прекрасното участие на Сашо Бахаров, няма как да не отбележим и култовите за не едно и две поколения „Обичам те дотук”, „Не е така”, „Защо ме обичаш”, „Иде вятър” и разбира се „Високо”. Пак в графата за ценители е добре да отбележим „Обещание” и финалното изпълнение на „След десет години”, която след първия акустичен куплет, най-после беше изпълнена от групата в пълния и блясък, така както я помни моето поколение!

ФСБ е културна институция в страна, която постепенно се превръща в територия. Странно е, че 40 години след създаването си, Формация Студио Балкантон е все още недостижим еталон за качество, стил и иновация в българската рок музика. Перфекционизмът на Румен, Косьо и Иван е добре известен в меломанските среди. При тях няма друг път освен нагоре, а когато си бил цял живот на върха е може би тъжно да поглеждаш към идващата смяна отдолу. Първи концерт в НДК с бляскава продукция и заснет филм. Втори концерт, отново в НДК, с оркестър и коренно различна продукция. Юбилеен концерт в „Арена Армеец” с чисто нова продукция и завръщане на Сашо Бахаров на сцената. Какво следва? Не, това не може да бъде края, защото всички знаем, че боли и че всичко свършва, но не така, не така

22345414_10155825663647053_1384880664_o 22368786_10155825663667053_464819104_o 22368938_10155825663657053_1282512578_o 22368944_10155825663557053_346217353_o 22375544_10155825663607053_1544422447_o 22396388_10155825663652053_801265641_o 22403960_10155825663642053_97155794_o